Мисля си, че ако няма любов в ръцете ти,
не искам ръцете ти.
Дните се будят в студ,
от който почти всяка нощ ме болят
прешлените на гръбнака.
А може би съм се привела просто
под тежестта на едно безлюбовие.
Копнея вече за слънце и топлина,
а светът се е сгушил под белия си юрган
и заедно с него спим
зимен сън.
Дали е сладък?
Не знам. Не е нито сладък, нито горчив.
Никакъв е сякаш.
Понякога посрещам утрото
в някой клуб,
с някакви хора,
но си знам, че искам да ме търсят очите ти
и най-вече искам да ме намират
и онази усмивка,
с която ми казваш, че знаеш.
Свиквам бавно.
Будя се, раздвижвам се
и се радвам на някое откраднато Мокачино,
в някоя сутрин с откраднато слънце,
успяла да избягам от офиса за час.
Най-истинските ми мигове
са крадените.
Дори не ми се мисли защо така се получава.
Сгушила съм се в дните и ми се иска
февруари да свърши
и да си открадна малко пролет през март още,
да си открадна малко нежност,
докато спиш
и ми говориш нещо насън,
искам да си открадна истина тогава.
Когато не спя,
отварям широко очите си
и просто наблюдавам и чакам,
защото вече знам, че
patience is cool
/Вселената не бърка в бележките си/
и ако не дойдеш ти със слънцето,
слънцето ще дойде с други очи
и ръце
и нови лунички по твърде
избледнялата ми кожа
зимата.