Сякаш съм спряла да дишам откакто не те виждам, не те чувам, не те имам, моя невъзможна любов. Сякаш вечерите не ухаят на лято, а са застинали дни, докато аз се губя в миналите.
    Сякаш сутрините не се будят и само горчивото кафе ме кара да проявя емоция, да сбърча вежди, да се размаже сметаната по скулите, да се смеси със сълзите, да се пресече. Но не се пресичат пътищата ни, старателно избягваме срещите и се крием от себе си. От себе си се крия, не от теб, да забравя очите, ръцете, страстта. Да забравя, че те е имало, че си впивал нокти в кожата, че си ме имал, че си ме виждал, че си ме чувал. Освен кафето горчи и името ти, което даже не трябва да чувам. Не трябва да помня.
    Но кажи ми как да живея, като не те виждам, не те чувам, не те имам? Как да продължа напред, без да те изживея, моя невъзможна любов?

... с имена като на скъпия ти? :) И тях ли ще презираш тайно? :)
Сложи малко захарчица в кафето - то така се пие.

ти знаеш....