Не знам дали човек може да се влюби в град. По-рано имах навика да се влюбвам доста често, естествено все в неподходящи типове и още по-естествено сега нямам и спомен, кои бяха те. Само, че любовта към онзи град беше нещо по-специално, онова влюбване предполагам ще остане за цял живот. Онази любов, която е далеч от мен сега, но която сънувам всяка събота сутрин. Да, всяка събота сутрин тръгвам нататък в съня си. Но след като се събудя никога не съм там.
    Историята на това влюбване е като историята на всяко друго. Не беше любов от пръв поглед, съвсем не. Като всяко дълбоко чуство не възникна внезапно. Първият път, когато отидох там хич, ама хич не ми хареса. Видя ми се малък и неприветлив. Не се държа особено любезно, а красотата му ама и грам не ми хвана окото. Само, че после… Не знам, беше просто усещане, усещане, че това е мястото, усещане, че са прехвръкнали някакви искри, че трябва да избера именно този град, че трябва да бъда с него. След това всеки друг ми се виждаше неприемлив, бях готова да му се отдам напълно. Наскоро си мислех, че на човек му трябва около година, за да свикне с ново място. Така беше и с новата ми любов. Първата година все бягах от него, а завръщането не беше особено приятно. Красотите му обаче лека полека се запечатваха в съзнанието ми, дълбаеха малки, но дълбоки линии, оплитаха ме с онези невидими нишки, които ме дърпат и днес към него. Потапях се в атмосферата, завладяваше ме неговата лудост, винаги будния град вливаше във вените ми безумно желание за живот. Любовта се задълбочаваше, превръщаше се в привързаност. Свикнахме един с друг. Дотолкова, че даже ме ревнуваха от него, от Града. Раздялата беше трудна, поне за мен. На него, знам, му е минало отдавна. Само аз все още мечтая за стръмните му улички и невероятните панорами, докато си пиеш кафето. За спокойствието, което ми носеше и сигурността, че хубавите неща ще ми се случват, за онези дни и онези места, когато бяхме себе си, истински, когато можехме всичко. За вечерите, които сякаш никога не свършваха и недоспалите сутрини, за радостта от факта, че живеееш. Мисля си, че той ме научи да усещам екстаз от всеки дъх, той ме научи, че щастието е вътре в мен, той ме научи да го осъзнавам. След тази любов животът ми нямаше да бъде същият.
    Сега ежедневието така ме е погълнало, че не осъзнавам даже коя съм, само от време на време се сещам за онова усещане на осъзнато блаженство само от факта, че ме има. Сега даже не съм сигурна в този факт – аз ли съм това същество дето все бърза нанякъде, смее се все по-рядко и целият свят му е крив? И нищо чудно, че всяка събота сутрин в съня си потеглям към онази любов. Всяка събота сутрин потеглям към себе си.

някой снощи е гледал сексът и градът:)

spirit shine from VT ;)