Хайде сега, кажи ми, че не можеш, че няма да го направиш, кажи ми, че е невъзможно…казваш ми. Повтаряш го, потретваш, че няма, че не можеш да го направиш, че е невъзможно. Все едно съм на семинар по вдъхване на ентусиазъм тип “как да събудим амбициозният човек в нас”. Все едно ме караш почти физически да си мисля, че го искам още повече, да се нахъсвам, да те притискам. Става още по-желано само, защото съм те молила и си ми казал 1100 пъти, че няма, че не може да стане, че е невъзможно.
     Мисълта как се случва се забива в мозъка ми като свредел, за да ме тормози следващите дни, седмици, месеци (?), да създава усещането за безнадеждност, която да придава драматичност на скучното ежедневие. Създавам си свой малък сапунен сериал, в който съм главната героиня, онеправдана, стремяща се към онова дето все повтаряп, че няма, че не може да го направим, че е невъзможно. Отдавам се на музика с много вокали и съдържателен текст и поезия. Не свалям слушалките от ушите си. Мисля си колко съм нещастна, колко искам, колко желая.
    И пак те моля…кажи, кажи ми, че няма, че не можем да го направим, че е невъзможно. И го казваш пак. И пак. А всъщност искам да чуя точно обратното. Защото знам. Не ме обичаш, затова е невъзможно. И няма, не можеш да го направиш, невъзможно е. Знам.

много, много ми хареса това, страшно силно и точно е! и идеално пасва на моето състояние ... не е истина.

Филмите в главите ни...те ще ни затрият някой ден, от мен да го знаеш...

и товз знам, но как да спреш да гледаш филма?а как да не се поблазниш да си главния герой?aaaand action!:p