Не ми се мисли даже колко те искам. Не ми се мисли как ми трепва всичко, когато си мисля, че те виждам. Онази вечер беше невероятна. Музиката, атмосферата, хората. Нищо, че те нямаше. Не очаквах да дойдеш. И все пак за онези пет минути, през които си мислех, че ме гледаш ми стана ясно колко много те искам все още. Тепърва ще трябва да събирам сили, за да ти тегля една майна. И не толкова, защото не се обаждаш, защото не се интересуваш как съм, защото си ме изтрил от живота си напълно. Не толкова заради това. По-скоро, защото съжаляваш. Така си казал "съжалявам". По-скоро, защото аз не съжалявам за нищо. Защото, когато  съм казала "sqkash ne disham, otkakto ne te vijdam, ne te chuvam, ne te imam, moq lubov" съм имала впредвид точно това. Като съжаление ли ти звучи? Липсва ми дишането, моя съжаляваща любов. Липсва ми тръпката. Липсва ми да виждам как ме искаш и да знам, че ще ме имаш, въпреки всичко. Липсва ми да виждам как тръгваш против себе си и против всичко, за да ме имаш. За час, за два, за три, а всъщност бяха много повече, защото потъваше в очите ми всеки път, всеки божи ден. Липсва ми гледам чертите, очите ти, коите ме следят. Липсва ми да слушам лъжите, за да ме имаш, липсва ми онзи език, който си го знаехме само ние двамата. Липсва ми тази тайна цената, на която плащах все още до скоро. Само аз си знам колко много тежеше. И ти. Дано като кажеш за пореден път съжалявам да ме заличиш напълно. И без това не дишам отдавна. Откакто не те виждам, не те чувам, не те имам, моя любов.