Не, това лято няма да има твоите очи.
    Усещам забързания му горещ дъх по скулите си понякога, макар че, е още далеч. Дори липите не са цъфнали, но усещането за лято се е разбудило в съзнанието ми и се спотайва, за да ме погълне. Слънчевите лъчи все още галят кожата ми, все още са нежни, не агресивни. И спомените за миналото лято изплуват на повърхността като ненамерен и непогребан удавник. А трябваше да бъдат погребани от новото ми Аз. Откъде да знам, че ще се върнат с първите лъчи, за да се врежат в мислите.
    Онези дни. Онези горещи, безмилостно жестоки, болезнени дни. Луди дни. Когато умирахме всяка нощ и се раждахме на сутринта с все същата болка. Вечерите наелектризирани от желания; границите преминати безразсъдно. Пулсиращата болка. Пулсиращата страст. И страха, че всичко познато го няма, че съм вярвала в илюзии, че не знам дали ще се изправя като тревата стъпкана от нечий крак. Недоверието, а после непукизма и поредните уроци по оцеляване в джунглата на емоциите. Може би тогава реших, че е по-добре да си хищник. ( все още са остри ноктите, да).
    Следобедите на онова лято край водите на някой язовир или езеро. Спокойните им води преди бясната лудост на августовското море. Дълбоките, тихи води като балсам за душата, пометена от бурите на трудни емоции, пресушена от зноя на гняв и на страст. Като лекарство – онези води, за да се сетя, че трябва баланс, че е нужно да спреш за момент тогава, когато хармонията я няма, а в главата ти има само въпроси, но никога отговори, да ми напомнят, че бурите в душите ни не могат да са вечни.
    Онези дни на миналото лято са се врязали в мен като бръснач, в меката ми плът. И кървят, но в мрачната им лудост все пак има някакво очарование, както ни очарова всяко нещо, от което ни е малко страх. Онази лудост на онова лято искам да оставя назад. Не знам дали сега съм по-зряла и дали не вярвам все още в илюзии, дали цяла зима не съм строила пясъчни кули и дали първия полъх на лятото няма да ме остави без дъх. Не знам дори дали предпочитам спокойствието на застояла вода или силата на бурята, която помита всичко и след, която трябва да се изправяш с последни сили. Ако можеш. Дали не предпочитам аз да съм бурята. Защото знам, че всеки удар се случва с причина, и всяка болка, и всяка страст ни учат на нещо. А с всяка премината граница надмогваме себе си.
    Много музика имаше онова лято. Онова лудо, безмилостно, бясно лято, което ни промени всички. Което го няма вече, но все още понякога горчи в кръвта ми, в мислите, в чуствата.
    Не, това лято няма да има очите ти.