Имам чувството, че не мога да пиша вече. Сякаш живея във вакуума на някакви случки, на някакви хора, на някакви усещания и запечатвам всичко в мен, попивам го и после не мога да го изразя. А ми се иска. Иска ми се да излея всичко навън, за да усетя тишината в себе си. Онази тишина, която да заглуши всичко останало. Да заглуши мислите за бъдещето, мислите за миналото, да остане само едно сега, което да попива в мен като мед в медена пита и да усещам сладостта, горчивото или каквото ми се поднася, но просто да го усещам, сега в този единствен миг, който имам, преди да се е превърнал в минало, да е отминал безвъзвратно без да съм усетила нищо. Ти имаш ли си есен без мене? 
    Слънчевите лъчи ме галят полека и се опитват да се настанят в очите ми, за да имам светлинка за тъмните дни. Не знаят, че ако душата е тъмна няма да успеят да сгреят сърцето, което той не спира да разбива на хиляди малки късчета. И то пак се връща към него. Защото не вярва достатъчно в нищо друго или може би защото обича. Ето от тези мисли бягам. Всеки ден, все назад или напред, но все попадам в капана им. Персона нон грата си. Само че, аз още не го знам и се опитвам да се натоваря на този влак точно. Междувременно прекарвам живота си на гарата. Чакайки. Да спреш, а не просто да отминеш за пореден път. Може би съм объркала гарата, а може би чакам друг влак всъщност. Ти имаш ли си гари в мислите? А очакване?
     Все още не пия джинджифил с чая (твърде топло е), но се събуждам всяка сутрин с фрешове. В леглото те няма обаче. Взела съм ти възглавница и чехли, колкото и тъжно да звучи за някой. Някой ще ги ползва. Някой ще ме обладава страстно. Някой ще реже джинджифила после. Някой. Не ти. Никога ти. Нечия друга жена винаги. А се радваш, че искам ти да ме любиш. Толкова безсмислено става всичко, че ме боли главата от мислите за тебе. Затова искам тишината. Ти имаш ли си тишина за мене?
     Есенно-полудяла, безмълвна, почти на крачка да съм нова, да съм цветна, на едни очи от тебе, на едни ръце, на едни думи далече от него, на шарени котки са дните, които се умилкват около краката ми, а може би ще спра да мисля в момента, когато спреш да мислиш за мене.