Днес намерих едни забравен липов цвят в офиса и си направих натурален липов чай. С много мед, лимони и джинджифил го пийвам, а слънцето ме е напекло и ми се дремва мъъничко, ама се опитвам да работя. Косата ми вече е съвсем тъмна, но за сметка на това мислите лека полека започват да изсветляват. Предавам се на желанията си, отдавам им се без да му мисля много, ама защо и дали е правилно. Човек се уморява все да мисли дали е правилно, пък и е доста субективно състояние това правилното. Вече двама човека ми дават съвета да не се раздавам, да не губя себе си не толкова да търся и чакам, колкото да се наслаждавам. Да, имам слънца за съветници слава богу и знам, че светлинката им само да ми потрябва ще я насочат към мен. Пожелавам го и след 5 смса вече имаме уговорка. Следват късните таксита, шареният му апартамент с картините, разговорите, бялото вино, отдаването на удоволствието, без ама "защо", ама "дали", ама "утре".  Просто едно приятно разпускане от многото въпроси, които ме дебнат на всеки ъгъл, от нечии претенции, от готовите определения, на това каква съм и защо правя така, без дори да подозирам самата аз, такива неща за себе си. После се отпускам на леглото и се оставям да ме гали и да се радва на кожата ми и от главата ми се е изпарил вчерашния ден, и оняденшния и цялата минала седмица. В края на краищата решавам, че съм такава, каквато съм. И, че ми харесва. И, че не обичам да ме определят какво съм чуствала, на кого държа, каква съм. Сигурно имам толкова лица, колкото хора ме познават. А може би, не. Може би само влюбените очи са способни да не виждат истината. Хващам такси наобратно и се наслаждавам на пътуването, потънала в меката, тъмна нощ, покрай многото светлинки, които са сбрали около себе си съдбите на хората. А пък някои съдби се случват на тъмно. Самата аз се случвам понякога на тъмно, понякога на светло. И, слънце, вариантът винаги е действие, но може би наистина ще спра да очаквам. Просто ще се случвам.