Влизам бясна в очите ти и започвам да те искам.
Стоя в очите ти - тъмните ти, шоколадови,
сини, зелени, все тая очи 
и те искам.
Стоя бясна насред захласнатото ти от очарование 
съзнание
и не спирам да те искам.
Започвам да се блъскам в стените на отричането ти,
на неискането ти, на бягането ти
и нито за минута не спирам да те искам.
Побесняла съм от искане, 
от желание, от неистова нужда да се слея с теб,
да те имам, да се докоснеш
до онова полудяло кътче в сърцето ми,
което разрови и заряза,
като градинка в която нищо няма да расте,
а само ще съхне.
Не е истина, разбира се.
Расте този бяс, като бодлив храст, но не от рози,
а от магарешки тръни,
с които ще избода очите ти някой хубав ден.
Пак така от бяс. Защото те искам.
И защото не мога да изляза от погледа ти
и защото усещам как си влязъл бесен в очите ми - 
кафевите ми, кафени (все тая) очи
и ме искаш.
От подобни сблъсъци се раждали само сълзи.
Не ми пука въобще.
Без подобни сблъсъци, никога нямаше да се усетя жива,
никога нямаше да се усетя толкова бясна,
толкова искаща, толкова истинска,
толкова боляща после,
никога нямаше да се усетя толкова силна и слаба,
никога нямаше да се усетя въобще.
Имала съм очи да те видя, да вляза и да те поискам бясно.
И все още те искам, honey.