Шляп шляп шамарите... Имаше едно почти такова парче по едно време. Казвам почти, а и водното колело няма да го споменавам, тъй като няма пряко отношение към темата, а именно – шамарите. И то не онези, които ви е удряло родителското тяло преди N-на брой години /или пък и до ден днешен?/, а онези шамари на живота, звукът от които дълго ви кънти в ушите и според случая ви боли я сърцето, я дупето, я главата и т.н. /понякога всичко, за да ви е по-гадно/. Снощи се размислих колко необходими са тези шамари всъщност. Тъкмо почти летиш над земята с лека стъпка, мислиш си, че най-накрая си разбрал кой си и се харесваш, поддържаш у себе си илюзията, че владееш положението и пляяяяс – едно шамарче от живота. Или шамарище. Един път има по-тежка десница той, друг път по-лека. В първия случай следва поне година възстановяване на тежките душевни травми и дълбок размисъл кога точно оплете конците /меко казано, всички знаем, че е по-сложно/. Във втория случай отърсваш главица и душица, приземяваш се къде по-леко, къде по-тежко на земята, припълзяваш два-три /пет-десет/ метра и продъжаваш напред. Само, че без илюзията как владееш нещата, стъпваш уверено, не летиш, но пък е хубаво да чуваш звука от стъпките си.
        В този смисъл се замислих, че тези леките шамари вършат много добра работа. Едно отрезвяване и избистряне на гледната точка. Един шамар, който получаваме от живота, като ученици, които не слушат /или слушат твърде много/. Казваш си едно: опс, ама какво си мисля, че правя/не правя аз??? /трите въпросителни са израз на изключителното ви учудване/. Разбира се е твърде вероятно, ако не забелязвате подобни шамари, да не си и казвате подобни неща. В такъв случай не знам – сигурно сте много щастливи хора. Кой го отнася в края на краищата ли? Ами онзи, дето така да се каже е оръдието на /не на труда, стига с тея мръсни думи по лятно време/ на това звучно „пляс”. Нали се сещате онзи близък приятел, на който сте се доверявали и който е използвал всичко, което знае за вас, за да ви обиди. Онзи, който се опитва да ви дава тон в живота, без ни най-малко да се опитва да разбере кой сте всъщност. Онзи, колегата, с който много добре работихте по проекта преди той да си припише изцяло заслугите. Онзи, много специалния човек, за който бяхте готови да отидете накрая на света /и заради, който си летяхте над земята/ и който някак се отдалечи, или ви нагруби, или изпадна в пълна апатия по отношение на вашата прекрасна личност. Онзи, на който можехте да кажете всичко уж и който си мислехте, че ще е до вас /и във вас/ и който сега не отговаря на нито едно обаждане, на нито един смс. Онзи, който твърдеше, че сте единствена преди да ви замени за някоя друга единствена /тя дали лети?/. Но тука навлизаме в големите шамари май. Повечето шамарчета няма да споделим с никой никога най-вероятно. Но си ги знаем. Пишем си една поука на някое мърляво, жълто листче в главите си /хубавите, цветни ги пазим за курса на следващия полет/, затваряме с трясък вратата към живота си под носа на онзи някой и крачим смело напред /това пак да се разберем е след малките шамарчета, големите понякога изискват престой на легло и лечение на депресията и също понякога следва трайна невъзможност за летене/. 
       Остават неговия обелен нос, нашето свито, замислено, леко натъртено аз и прозрението, че не владеем нещата, но е много приятно да ни владеят нещата /от живота/ и че някои уроци получаваме с шамари, но винаги се надяваме, че следва голяма филия намазана с мармалад. Или водно колело.