На всички, които са повели най-страшната битка, не защото така се е случило, а защото по една или друга причина, така са избрали за себе си. На тези, които имат смелостта да следват избора си и да не спират да вярват, че могат. На тези, които не спират да избират.

    В пустинята, в която си, няма сянка. Няма милост към бедната ти душа, която се е загубила, но знам, че има пътища. Невидими за очите, но сърцето ти знам, че ги търси. Няма слънце, но луната препича и изсушава земята на душата ти. Можеш да се огледаш в нея и да потърсиш лицето ми. Знам, че ти липсва всичко. Няма смисъл да съжаляваш. Непоправимите неща можеш само да оставиш зад гърба си и да се опиташ да продължиш. Можеш да отвориш очите си и да спреш да се взираш в пукнатините на сърцето си. А можеш да отвориш и сърцето си. Можеш да се бориш с пясъчните чудовища и със себе си. Животът те чака всеки път, когато се събудиш сутрин. Дори и да е много тъмно. Слънцето е само на един клепач разстояние. На една мисъл, на една вяра разстояние, на едно усилие. Избирай. Отново.

Ако боли като го правиш?
Ако силно искаш нещо, а то не се случва...
Ако забравиш егото и принципите си...
ако... ако е гадна дума...

Все едно писано специално аз да го прочета! Точните думи в точния момент...

може и затова да е писано, няма нищо случайно:)

Повечето от постингите ти много ми "говорят". Странно е, макар че и друг път съм откривала себе си или други хора в нечии постинги. Но не е само това. А и няма как да отмина псевдонима ти. По такъв начин си написала някои неща, че дори не знам как да коментирам. То е нещо, което се усеща отвътре.

Конкретно за този постинг всяко едно изречение ми казва нещо, паралелите са изумителни.